Жив ли съм? Питай, жив ли съм. Никога мъртви, никога живи, никой не ни пожали. Непобедими, но сме чупливи, вечно недоразбрали. Винаги мърдаме в мъртвите вени безцелно, но устремени Гонени влакове чакат ни жадни да видят дали сме смели. Сигурно вече си се досетил, и промяната в баланса в червата си я усетил. Скрих се между страх и чаша бира да рекалкулирам, с белите и черната вина да се реконструирам. То така се стига на върха? То така се прави на пух и прах съставен от прахта? То така, то така ли се купува самолет на мама? То така ли умира душа, вечно била умряла? Липсва ми спомен и спомена в който съм споменал, че незапомнем ще съм. Липсва ти малко душа, продуктивност, и воля да бачкаш дори и на сън. Тука се тегли чертата и вдигам завесата, черната Колкото мене Сменям версаче и гучи за белези, рани, синилки, сиротното бреме.

Във вечен траур съм на своите умиление болка, смях и скука, свойта детска липса на търпение. Вечен траур, а нямаше погребение. Опяване нямаше, само манифест на изгорения. Трета степен по кожата, пета по Кюблер-рос. И някак спънал се в модата да задавам въпроси, не искам да се уча, а копнея да забравя, хвърлен като куче в тъча. Имах си надежда, а я джитнах за късите кинти. Бягство на блудния син. Ти надали можеш да видиш в очите ми пламъка, щото пък него продадох за кожа на кожа, а в кожата впи ви се ножа. Евтина група убийци, за прошка ви моля. Познавах ви бегло. Пета степен по Рихтер ли бях? Така се друсах. Пристрастен бях към комфорта и гъза на няква руса. Бягах, може би за това не си усещам и краката. Камък от сърцето пада и ме свлича на земята. Слепите, моля ви, дайте ми моливи, листи и писти и ще се оправя. Евтино бяло във тяло горяло. За вино говоря, което изправя ми мислите, кривите, мръсните, чистите. Иронията? Мене сломява. Сокче стомашно на някво домашно повръщам със думите и преживявам… траур.

Вечер по вечер са крачка по крачка и се местя спрямо тук. В езуфагуса ти съм и в истерия, а чувам само “пук”. Приглушено почукване с тъпата част - Кръвообръщението ми днес. Резонирам из чужди морал във мен засадени И взели превез. Винаги си будна, а пък цял живот заспиваш. Участ произволна, или ти си ме избираш? Гледай ме в очите, докато ще ме убиваш. Гледаймевочитедокатощемеубиваш. Вечер по вечер са пречка по пречка, пак съм сграбчил студения под. Препъвам се в малки частици от себе си. Изчаквам твоя ход. Ти си рана. Да ме прободеш със съставните си части Призована си. Посредством тези твои мътни ласки. В нетелесното ти тяло съм и чак ме тресе. Мега слабо, бате. Вече пуша пето масе. Не се опитвам да избягам. Може би само за малко. Жалко, сякаш ми приляга повече “Многострадалко”. Ама казвам се “Ангел”. Дали лишен от правото, По грешка на езика или правда на тялото? Посегателството ли на собствената екзистенция Бе наложило обезкриляване като превенция? Ако имах си криле сега, Без да мигна да те прелетя, Да скъсам жилавата пъпна връв, Направена от сълзи, пот, нощи, кръв. Може би да, може би не. Може би само така е добре. Може би мога да мога, Но може би няма да може да се разбере. Ще те гледам как се гърчиш, дай ми само късо време. Колко ще ми трябва, вече, е въпрос на бреме.

Ти не знаеш, ти не виждаш. Няма к’во да се обиждаш. Ти не виждаш и не знаеш - Личен избор ти е да нехаеш. Преродил си се последно с малко синьо в кръвта. Трансплантация на сребро във твойта пълна уста. И живееш половинка под небе параван. И на гумения ръб животът ти е осран. И скачаш. Падаш от 20 чак до 15 на ден. 15 правя за три, за още двама и мен. И с изпросена цигара ще закуся и днес. Не се усмихвам, а се зъбя. Ще хапя, нали съм уличен пес. Никога пас на фас за нас от вас на кръгал час. Ти ни притежаваш?! Мечтател и педераст. Имали минали, бивали биволи, копали, колци забивали. Кротко мирували, тайничко псували и свободата откривали. Кур за тая традиция. Кво ще направиш? Ще викнеш полиция? Парите не хващат куршумите - стрелям по ваща коалиция. Изглеждаш натъпкан - дано ти хареса с улово. Напълно вербално ебане анално за тебе отново, наново.

Адрес: Сеньора Франческа Лаборе ХУЕСКА Майко, Фернандес убит! Фернандес зарит в земята! Фернандес го няма днес! Фернандес лежи в полята пред стените на Мадрид. Той бе толкова добър, те защо ми го убиха? И след неговата смърт боят им нима ще стихне? Майко, само теб една мойта скръб да кажа мога. Знаеш как е през война, колко са сълзите много. – Взреш се в нечии очи и утеха в тях подириш, ала скръб и там горчи и сълзи, сълзи напират... Може би е брат умрел, може би любим е паднал, може би един шрапнел е отнел прекрасна младост. Може би сега и тя като мен напразно чака, ала влажната земя го държи в прегръдка яка... Майко, ти не го кори, че отиде да се бие. Фернандес бе прав, дори мисля, че грешиме ние. – Само той от нас прозре истина една в живота – по-добре е да умреш, вместо да живееш скотски. Хляб си имахме. Един бе достатъчен за двама. Но за бъдещия син щеше ли да стигне, мамо? После има друго. То някак мъчно се разбира. Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира? Днес погребваха стоте, дето ги зари блиндажа. Аз с очите си видех, но не мога да разкажа колко странно бе това, колко чудно бе за мене, как във нова светлина бяха хората огрени. Аз видях, видях за миг през дъските на ковчега, през ковчежните дъски те ръцете си протегат. Те се сливат в свойта смърт, във един човек се сливат и в очите им горят пламъци на смърт щастлива... Изведнъж разбрах, че той все пак трябваше да иде. Милият, загина в бой и не ще го вече видя. Майко, Фернандес убит! Фернандес го няма, мамо! Фернандес лежи зарит! Поплачи за младостта му. Но пред стария мълчи! – Тази скръб ще го разнищи. Скрито нейде поплачи и не казвай нищо, нищо... Ако някой разбере, ако някак той усети, ти кажи, че сме добре и очакваме детето. Ти кажи му: "Долорес детски приказки се учи. И те питат с Фернандес внук ли искаш, или внучка." Друго да ти пиша, пак скръб ще бъде, майко моя. С поздрав: твоя дъщеря Долорес Мария Гойя.

Девет вече вътре са, и аз ще съм десети. Не исках да се натреса, но вече сме превзети Девет трупа в Дунава, десетия е моя Пирова да е победата, но аз ще съм героя. Не помня да сте казвали “моля” По неволя съм тук сега, наричах се “свой”, а Не знаех, че това ще има своя срок на годност Срещу ваш’та тъпа гордост, планът видеше се по-прост. Сякаш мястото си на комар загубих На спасителната лодка и когато се събудих От яда заключен в банята, със рани по краката И синилки по ръцете във нюанса на врата Се усетих - може би грешах. Но майче имам право От града на мъртъвците - аз съм с мъртвите наравно И подвластен само мене си Та те ли ще ми кажат? Курви! Искали да ме накажат. Аз съм се наказал първи Аз съм се порязал първи, Пръв съм вкусил свойте кърви Още преди много време, Още преди много бреме. Още от преди да бях удваил, малкото с което можех Да се топля нощем, дай запалка, виж ни как не можем. Не помня да сте казва ли “моля”, А дори и да исках да си спомня не мога. За бога, пак ще правя реалността ви със земята равна, Докато не съумеете барем точно както трябва Да пречупите гласа ми и порядките ми чужди, Да се движите на дълг, а не на животински нужди Има девет трупа в Дунава, но те не са на роби, Дай запалката, статуквото ще падне до основи.