Кур за старото ми аз. Съжителството се оказа пагубно за нас. Само чоплене, ронене, вътре в мене се гониме, гони ме, но се сменяме и е мой ред след час. Чупя чаши в ръцете си, За да си спомня, че ти просто цвете си, което пияно се спъва в нозете си, в знак на тъга духаме носовете си и... Това е рана не е тема. А ти си само хризантема пробила по неволя на собствения си гроб. Тежкото в сърцето местим в черния си дроб. И всичките строшени чаши са опити да те удавя, и всичката кръв по ръцете ми гледаше втренчена, лъжеше, че ще забравя. А вярвах си, майка му деба, напълно, че нямаше повече кво да направя. Излъгах се, че като кашлица или любовник ти просто се махаш накрая. Времето нарита ме в стомаха, Бясно викна “да бе то така се маха”. 100 ритника - то накрая се видя - хризантемата ще изкореня.

Ако беше толко лесно да ме погребеш, Щях да съм се справил сам Предсмъртната ми тежка нежност Само аз я знам Само аз я знам, че нощем ококорила мокри очи те търси под кожата нова и си мълчи, че не вижда нищо. Кохерентно нищо. С форма, цвят и вкус зашито, ама вкус на жито, форма триизмерна глухоняма и с цвета на яма във която тя самата пада изкривена. По изсъхналата вена дето шари нагло тялото което представлява движи се поредна хапка хляб от плява. Права беше времевата ос - задавих се предсмъртно с този лют но кадифен въпрос. Устата ми без дефиниция промърмори: "Въобще обичаш ли ме?" - трети път не отговори. Веднъж и нещо твое да ми е достатъчно, остатъчното чувство ще удавя, аз те тачих но Стига се би във гърдите, ти нямаш заслуга за екзекуцията Избора мой си е, всите са от рицарството ми до проституцията Стига се би във гърдите, ти нямаш заслуга, това си е моя труд Вината ми принадлежи и ти нямаш заслуга че съм само гавра с труп.

Питай ме как съм останал без жал - Последната менках за шепичка кал от която да изваям медали, задето сме се разбрали, почерпени с конфитюра от ядовете набрани, но рано-рани със разпятието ми на везните ти, натъпка възприятието ми с глад за дните ти, а нощите погреба в плътта - при зъбите ти. Душата ти е вече кръвта по венците ти. Ако ме беше попитал, заклевам се, казвам ти честно, че братоубийството щях да преглътна от твоето предателство тройно по-лесно. Излез, но не ми е известно с какво точно смяташ че ти е полезно. Молитвата не е молитва когато се молиш аз да съм изчезнал. Нямам жал. Нямам жал. Аз исках да ти светя, ти пожела ме изтлял. Кво ще кажеш (да) ми станеш от кура, бе? Във ядрото на твоята структура не разпознавам дори и частичка от това, за което квото бях щеше да умре. Мислиш си че ебал си ми майката, само че ти не си татко. Жалко че дваж ти по-мъртъв за мене оказа мили ми братко. Стига се би във гърдите, ти нямаш заслуга за екзекуцията. Избора мой си е - всите са - от рицарството ми до проституцията. Стига се би във гърдите, ти нямаш заслуга, това си е моят труд. Вината ми принадлежи и ти нямаш заслуга че съм само гавра с труп.

Как да съм като хората, Като изобщо не съм като хората? Страст за смъртта ми и Смърт за умората. Смърт за умората. Как да се счупя така че Рана да стане Версаче Мъртви сме сякаш, обаче, по модата Смърт за умората Със статут на излекуван вече, може би поне от месец, губя всяка своя вечер. Спомням си в какво съм бил облечен и пребърквам за поне осмина част от сън обречен. Не намирам. Утешавам се с това, че сме си двама в положението. Надявам се, така и аз да бъда търсен, щото аз не се намирам. В чуждите концепции вързан съм долкото разбирам още болен, още крив Още вино, още сплиф, Бях доволен, не щастлив. Бях разгонен, не влюбчив. Мъртъв грешник мързелив, но погрешка жив. Всеки стана крал на всеки град. И аз съм крал, бе бате, крал от глад. И аз имам соса, във вените носа го. С въпрос, по прогноза, не отговарям на въпроси, но Искам раната дълбока да боли, да не зараства - да не спира да кърви. Всички са вежливи - всички са фалшиви. Искат да бършат сълзи със пари. Версаче, Версаче - не спира да плаче. Чуждата кожа облече, обаче. Не може да скрие лицето си. Има печат на сърцето си. Не спирам да мисля. Вече ми писна. Огън във мен, но съвестта ми е чиста. Смърт за умората. Паля си първа, минавам към втората. Смърт за умората - не я нося в мен, но я виждам във хората.

"Омръзна ми да страдам по бивши страдания." ~Поли Иринкова Ама нали така се чувстваш, ако наистина го можеш? Каза, че е лош навик да вярвам, допреди да ти се наложи. Преди по празните ти кожи разхвърлени на кревата да се впие самотата; Преди да стана майстор в занаята, който толкова незабелязано беше смъртта ти. Защо крещиш; Защо крещиш; Защо крещиш “Напълни ги!”? Нима не става вече сама? Защо ме искаш? Защо ме искаш такъв въобще? Обясни ми! Или знаеше, че ще се предам на твоите кожи? На твоите кожи? На твоите кожи, както друг не може? Ама нали така се чувствах, макар и да го мразех. Подхвърляше коричка хляб на гладен, колебанието надра ми гърлото, но аз си я взех. Кажи ми к'во е да си пълна, защото аз останах празен. Благодаря че ме погреба, нямаше как да живея със себе си толко мразен. Защо крещиш; Защо крещиш; Защо крещиш “Напълни ги!”? Нима не става вече сама? Защо ме искаш? Защо ме искаш такъв въобще? Обясни ми! Или знаеше, че ще се предам на твоите кожи, както друг не може? На твоите кожи - повеченикогаповеченикогаповече, никогаповеченикогаповеченикога, повеченикогаповеченикогаповече, никогаповеченикогаповеченикога.

Евтино вино си. Глъдка по глъдка ти пиеш ме бавно - тръпка по тръпка. И дръпка по дръпка се чувствам изпушен. На твоите устни черни пак съм сгушен. Моята смърт си, пропита със дързост. Може би бавна, а може би бърза. Може би с болка, а може би в сън, едно е гаранция - погубен ще съм. Очи ще притворя или ококоря, но моля обичай ме, моя невольо. И като обречен, съм длъжен да кажа, че в личен аспект аз се самонаказвам, но надали щях да се мразя по-малко, лишавайки те от присъствието жалко на моите лични терзания и страсти, на раните, сякаш навътре израстли, на чувството дето си ми ти в стомаха, и даже да исках не моа го махна. Много ти отива червено, робуващ на чувство вродено, летя със засилка голяма към всичко нередно и вредно. И верно се чувствам свободен, ментално порутен, прободен, и някакси екстравагантно намерен. Може би точно това е синджира - обичаме тези, които намират нас, или начин да намерим отговор на въпроса "Кой съм аз?". И ето ме мене - злокобен злодеец, отникъде нищо. Аз нищо вършея и стихове пълня с кръвта дето лея. В очите се гледам и питам “Как смея?!”. Сутрин със четка рисувам отметка - флашива усмивка. Врата ми с протривка от твоите прекрасни ранни зори. Изкапа дъждът до капка дори. И взорът ти с песен душата гори. Любовта ми тъй силна си легна да спи. И викам аз силно сломен от света: "Прощавай ме ,майко, ударих греда." Откачени откачат, но аз си вися откачен на въжето. Откачено мълча и в рязък възторг на душата ми млада реже и реже рухнá самотата. Удар в главата - да мога да спя. Кошмари преяждат със мойта душа. Закърпена зле и обагрена в синьо, и грозно пияна като с евтино вино.

Малко ли на времето пирувахте със мойто време? Бремето на курва и убиец, и сирак са в мене. А то е като да ти се гади на Коледа - съвсем естествено за мене е, обаче моля да ми мине вече, щото губя шибаната мярка. Мрака пълни всяка чаша, дето виждаше се ярка. И се давя в тая каша, тая киша, дето диша кислорода, дето мислех на свое име ше пиша и поема, и попива - на душата да ми тегне - не е мойта дефниция, но щом ще ми прилегне предполагам, че това което имам засега е точно колкото ми липсва, за да мога да си позволя поне цигара още време във което да ти кажа мамо: "Ето че детето ти човек е и човек остана.". Само че за още малко и със стойка обиграна ще удавя фаса бял пореден в черната си рана. А то е като смърт на връх Гергьовден. Мен отдавна ми е ясно, прясно пари тоя спомен, и във черепа разтапя малкото останал здрав акъл. Могъл ли бих да бъда по-добър ако съм просто зъл? Могъл ли бих от рая да се прая, че не зная, за да може ти накрая във тая надгробна стая да сънуваш сън пореден в тая кървавата кал, дето беше навик вреден че във нея съм живял, но предполагам, че това което мога да покажа стига за да се накажа - за последно да кажа последни думи, обещавам си, по тоя телефон. Как посмя да ме излъжеш, че това е моя дом? Как безсрамно извъртя глава на всяко погребение мое? В случай че значение има мнението ми знай, че то е: Тези четири стени, дори не бяха къща. Чувствал съм се по на сигурно като ми се повръща. А то е като да видиш лицето на Бога, да видиш, че плаче и че си шепне “не мога”. Повярвал беше, въпреки че бе наясно с залога. Но молитва по празна молитва пред празна икона ни доведе до него. И стъпили на закона със мърлявите крака, намерения. Спазили тона го бием до привеждане в нашия вид и форма - почупен и безбожен - досущ по нашата норма. По-леко липсват ценности, отколкото хора и е по-лесно да чувстваш вина, отколкото умора; да обичаш си е чудо, камо ли да уважаваш. Как се вричаш някому без дори да се притежаваш? Втори живот живея - най-добрия от втория път, Демонът на втория шанс от кръв и плът. Нямате времето, че да ви чакам да гадаете. Попринцип не ме ебе, но много исках да знаете.